Проф. Борис Йоцов през 1934-а: Българският народ копнее за личности, които да го освободят от чувството за малоценност
Следвайте " Гласове " в
Статия на проф. доктор Борис Йоцов, оповестена в сп. „ Отец Паисий “ през 1934 година
„ Българските громоли са ставали, когато надмощието в управлението на националните бъднини е било в ръцете на безличието. Безличие, в което не е греела никаква съвест… Плъзват безличия, като гъсеници, изпасващи изтерзаната душа на народа, безличия под тоя или оня партиен пряпорец, които издигат в фетиш своята гнусота и лакомия. В политическия живот завонява на бай Ганьо – на цървул и леш. Личното и партийното се издига над националното и държавното. “
Проф. доктор Борис Йоцов
Не единствено през днешния ден пламти, само че и през вчерашния ден, и преди години е пламтял у нас блян по персони. У нас не инцидентно се таи респект към невероятното, изключителното. Може би по тази причина тъй като безличието постоянно е вземало челен сан в нашия живот. Прицелна точка на доста въжделения е личността с висше нравствено схващане, с непреклонна етична воля, способна да претвори фантазия и идеал в дело. Личност, зачената в душата на колектива, която историята чака, на която се гледа като на най-скъпо духовно притежание. Която показва не толкоз себе си, колкото тия, които съставлява, които са изявили своята нравствена природа, преследвайки собствен величествен блян.
Такава персона е божествена мъдрост, подобен колектив е народна власт на доброволното послушание. Тогава сред тях не може да тлее подъл конфронтация. Не се знае кой кого води – те взаимно се допълват, сплотяват се и се разкриват като една същина. Здравият инстинкт на масата, комбиниран с гения на личността, открива опция за креативен завоевания. Личността не е раб единствено на своя упоритост, погледът ѝ не е мъгляв от очарованието на личното ѝ великолепие, волята ѝ не е ориентирана към лавровия венец на безсмъртието. Нейният идеализъм добива мощност на влияние, когато е спрегнат с възприятие за безрезервност, когато има подготвеност да пожертва себе си, да сподави своето Аз, с цел да издигне и да освети с подвига си народа и неговия заветен нарцисизъм.
Такава персона е израз на нравствен хероизъм, който стои близо до трагичното в живота. А нашият народ познава хероичното – носейки го в душата си, той се прекланя пред него с респект и примирение.
Защо се разпалва по този начин буйно тоя блян към персони в душата на българския народ? Каквито и възгледи да имаме за ролята на личността в историческия живот, не можем да не признаем, че българските громоли са ставали, когато надмощието в управлението на националните бъднини е било в ръцете на безличието. Безличие, в което не е греела никаква съвест. Ако и да е безпаричен в историческата си памет, нашият народ въпреки всичко знае, че дните на неговото благоденствие се свързват с имена, които не са празен тон.
От ония дни, когато стартира да се възражда, да се опомва и да добива визия за себе си като националност, той знае толкоз светли персони, които са били освен това от пътеводни звезди, които са изяснявали и тълкували това, що е било прикрито и неизяснено в бездните на неговата душа, които са го въздигали все нагоре, към изява на личния му дух.
Патосът на националния романтизъм и активизъм постепенно загасва след епопеята на Шипка. Настава друго време – време като че ли без блян. Идеалът за обединяване е победен в душата. Из кой път, към коя цел? Плъзват безличия, като гъсеници, изпасващи изтерзаната душа на народа, безличия под тоя или оня партиен пряпорец, които издигат в фетиш своята гнусота и лакомия. В политическия живот завонява на бай Ганьо – на цървул и леш. Личното и партийното се издига над националното и държавното.
Всичко почна да гние – и страшна воня се понесе над родната земя. Всеки усеща, че болестта дебне и него. Над страната се надвисва фантом на нови бедствия. Народът, окован във вериги, вижда, че неговите палачи желаят да сложат и катинар на устата му, с цел да не може да приканва съвестта на човечеството, с цел да не се чува неговият вопъл и ропот. Нищетата хлопа на всяка врата, зложелател дебне на родните лимити – „ Бог високо, цар надалеч! “ Пред него се изправя някой чудноват и голям и му шепне с демонична пристрастеност: „ Камо грядеши? “ Неговият инстинкт му подсказва, че пътят, в който го водят, клони към крах. И той самичък дава обезпокоителен сигнал, когато капитанът на кораба е задремал, отпаднал от бдение. S. O. S.!
И ето – тоя инстинкт го принуждава да закопнее по персони. След търновската злополука, в дни на кървави несгоди, той също по този начин закопнява – и намира в своите юнаци и хайдути, след това в своите просветници и бунтовници, вяра за избавление. И в този момент, когато пред него се раззинва паст, той стартира да търси избраници на ново схващане.
И какво в действителност е тоя блян? Горестен стон по ликвидиране и възвисяване. Един нагон за натурален асортимент, за самосъхрана. Хиляда години стоят зад него – хиляда години история. Не се ли бунтува тая история, хилядолетен исторически живот, когато на мостика, от гдето се насочва ориста на цялостен народ, застават пигмеи, нравствени уроди? Значи, блян на историята по нови люде, по нови изгледи, по нови завоевания!
В стремежа към персони нашият народ желае да се освободи от унижението, на което е подвергнат, от гнетителното си възприятие за непълноценност, което котерии и шайки разсъниха у него. Нима тоя народ е раждал единствено недостойници, безчинци, негодници? Къде е тогава неговата религия, че той таи в недрата си нравствени полезности? Дали той не е толкоз уродлив, че не може към този момент да излъчи из себе си заслужен наследник? Въпроси, които не могат да не смутят един народ, що нееднократно е казвал своята дума в историята. И той буйно дири спасители, с цел да заприказва посредством тях. Защото търси сигурност, право и правдивост. И тъй като партийни хищници убиват у българина освен неговото народностно, само че и нравствено схващане, по тази причина се разпалва подобен вопъл, горък вопъл за повече обич към българина и към индивида.
Унизеният човек у българина недоволства, роптае. И по тази причина търси Бога, дири индивида – даже и в звяра. Копнеж по персони – това е апетит за чисти простори, за повече светлина, за просвета, за висша нематериалност! Това е протест против самонадеяната нелепост и тъпост, против самозабравилата се нецензурност, против политическия разврат. Никъде по света не е бил по този начин оскърбяван и унижаван честният българин и просветеният човек, както в земята на гордия Балкан.
Някои философи акцентират, че самоубийството, по този начин зачестило от края на века, се дължи на това, че липсва религия. Религиозният, откровено вярващият, рядко протяга ръка на себе си. А ето – демокрациите се самоубиват, тъй като нямат персони, не познават религия в по-висш блян, живеят без доктрина. Би ли трябвало да се самоубие българският народ, щом желаеха да го оставят без религия и доктрина?
В нашата страна в никакъв случай не е имало народна власт – имало е плуто- и автокрация. Истинската народна власт търси персони, издига ги, тачи ги, следва техните завещания. И копнежът по такава народна власт се изражда в пристрастеност за мощни персони. Духовният аристократизъм на тия персони се търси като еквивалент на етичен утилитаризъм. А това значи, че народът желае да бъде ръководен рационално, почтено, волево. Че желае бойци, воини, будни на своя пост и правилни на своя дълг.
Копнежът постоянно е комбиниран с фантазия. Недоволството от действителността подхранва крилата на бляна. Стара истина е, че сред блян и реалност постоянно има несъгласие, противоречие. Народът, който копнее, постоянно може да бъде отчаян, излъган в своите очаквания. Измамата се корени в самия зародиш на фантазията. Но тя може да пристигна, когато в копнежа се надвиши задачата, когато в личността се проектира посредствен духовен мир, или пък когато в нея се вижда през призмата на идеала един херой.
Нашата страна не страда от липса на персони. Едни от тях са мощни, волеви натури, само че в сърцето им не грее духовен идеализъм; други са духовно издигнати, с нравствено схващане, само че са без воля, без корав, резистентен темперамент. Копнежът по персони у нас е в действителност блян за комбиниране на тия два облика. Воля и морал, дух и мощност в едно лице – това е повикът на нашето време. И очакванията, които се разпореждат от копнеещия народ, не би трябвало в никакъв случай да гаснат.
Горко на тия персони, които са родени в блян, които чуват в своята самота звук от крилата на очаквания и фантазии, към които е извърнат погледът на цялостен народ! Те са освен мъченици на своя дълг, само че и на страха да не бъде изгубена вярата в тях.
Проф. доктор Борис Йоцов,
сп. „ Отец Паисий “, 1934 година
Проф. доктор Борис Йоцов е славист, правист, книжовен историк и критик, политик, член-кореспондент на Българска академия на науките. Дългогодишен учител по литература в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, началник на Катедрата по българска и славянска литература (1935-1944), декан на Историко-филологическия факултет (1935-1936), шеф на Народния спектакъл (1936-1937). Главен секретар на Министерството на националното просвещение (1940-1942), а от 11 април 1942 година до 1 юни 1944 година е министър на просвещението в кабинетите на проф. Богдан Филов и Добри Божилов. На 1 февруари 1945 година е наказан от Народния съд на гибел и екзекутиран посредством разстрел в нощта на 1-ви против 2-ри февруари 1945 година в региона на Централните софийски гробища.
07 Фев 2023122222 Яну 2023392210 Яну 2023358604 Яну 20231339328 Дек 2022235214 Дек 20221097КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани15 Фев 20231507 Фев 2023113915 Фев 202351307 Фев 2023929
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Статия на проф. доктор Борис Йоцов, оповестена в сп. „ Отец Паисий “ през 1934 година
„ Българските громоли са ставали, когато надмощието в управлението на националните бъднини е било в ръцете на безличието. Безличие, в което не е греела никаква съвест… Плъзват безличия, като гъсеници, изпасващи изтерзаната душа на народа, безличия под тоя или оня партиен пряпорец, които издигат в фетиш своята гнусота и лакомия. В политическия живот завонява на бай Ганьо – на цървул и леш. Личното и партийното се издига над националното и държавното. “
Проф. доктор Борис Йоцов
Не единствено през днешния ден пламти, само че и през вчерашния ден, и преди години е пламтял у нас блян по персони. У нас не инцидентно се таи респект към невероятното, изключителното. Може би по тази причина тъй като безличието постоянно е вземало челен сан в нашия живот. Прицелна точка на доста въжделения е личността с висше нравствено схващане, с непреклонна етична воля, способна да претвори фантазия и идеал в дело. Личност, зачената в душата на колектива, която историята чака, на която се гледа като на най-скъпо духовно притежание. Която показва не толкоз себе си, колкото тия, които съставлява, които са изявили своята нравствена природа, преследвайки собствен величествен блян.
Такава персона е божествена мъдрост, подобен колектив е народна власт на доброволното послушание. Тогава сред тях не може да тлее подъл конфронтация. Не се знае кой кого води – те взаимно се допълват, сплотяват се и се разкриват като една същина. Здравият инстинкт на масата, комбиниран с гения на личността, открива опция за креативен завоевания. Личността не е раб единствено на своя упоритост, погледът ѝ не е мъгляв от очарованието на личното ѝ великолепие, волята ѝ не е ориентирана към лавровия венец на безсмъртието. Нейният идеализъм добива мощност на влияние, когато е спрегнат с възприятие за безрезервност, когато има подготвеност да пожертва себе си, да сподави своето Аз, с цел да издигне и да освети с подвига си народа и неговия заветен нарцисизъм.
Такава персона е израз на нравствен хероизъм, който стои близо до трагичното в живота. А нашият народ познава хероичното – носейки го в душата си, той се прекланя пред него с респект и примирение.
Защо се разпалва по този начин буйно тоя блян към персони в душата на българския народ? Каквито и възгледи да имаме за ролята на личността в историческия живот, не можем да не признаем, че българските громоли са ставали, когато надмощието в управлението на националните бъднини е било в ръцете на безличието. Безличие, в което не е греела никаква съвест. Ако и да е безпаричен в историческата си памет, нашият народ въпреки всичко знае, че дните на неговото благоденствие се свързват с имена, които не са празен тон.
От ония дни, когато стартира да се възражда, да се опомва и да добива визия за себе си като националност, той знае толкоз светли персони, които са били освен това от пътеводни звезди, които са изяснявали и тълкували това, що е било прикрито и неизяснено в бездните на неговата душа, които са го въздигали все нагоре, към изява на личния му дух.
Патосът на националния романтизъм и активизъм постепенно загасва след епопеята на Шипка. Настава друго време – време като че ли без блян. Идеалът за обединяване е победен в душата. Из кой път, към коя цел? Плъзват безличия, като гъсеници, изпасващи изтерзаната душа на народа, безличия под тоя или оня партиен пряпорец, които издигат в фетиш своята гнусота и лакомия. В политическия живот завонява на бай Ганьо – на цървул и леш. Личното и партийното се издига над националното и държавното.
Всичко почна да гние – и страшна воня се понесе над родната земя. Всеки усеща, че болестта дебне и него. Над страната се надвисва фантом на нови бедствия. Народът, окован във вериги, вижда, че неговите палачи желаят да сложат и катинар на устата му, с цел да не може да приканва съвестта на човечеството, с цел да не се чува неговият вопъл и ропот. Нищетата хлопа на всяка врата, зложелател дебне на родните лимити – „ Бог високо, цар надалеч! “ Пред него се изправя някой чудноват и голям и му шепне с демонична пристрастеност: „ Камо грядеши? “ Неговият инстинкт му подсказва, че пътят, в който го водят, клони към крах. И той самичък дава обезпокоителен сигнал, когато капитанът на кораба е задремал, отпаднал от бдение. S. O. S.!
И ето – тоя инстинкт го принуждава да закопнее по персони. След търновската злополука, в дни на кървави несгоди, той също по този начин закопнява – и намира в своите юнаци и хайдути, след това в своите просветници и бунтовници, вяра за избавление. И в този момент, когато пред него се раззинва паст, той стартира да търси избраници на ново схващане.
И какво в действителност е тоя блян? Горестен стон по ликвидиране и възвисяване. Един нагон за натурален асортимент, за самосъхрана. Хиляда години стоят зад него – хиляда години история. Не се ли бунтува тая история, хилядолетен исторически живот, когато на мостика, от гдето се насочва ориста на цялостен народ, застават пигмеи, нравствени уроди? Значи, блян на историята по нови люде, по нови изгледи, по нови завоевания!
В стремежа към персони нашият народ желае да се освободи от унижението, на което е подвергнат, от гнетителното си възприятие за непълноценност, което котерии и шайки разсъниха у него. Нима тоя народ е раждал единствено недостойници, безчинци, негодници? Къде е тогава неговата религия, че той таи в недрата си нравствени полезности? Дали той не е толкоз уродлив, че не може към този момент да излъчи из себе си заслужен наследник? Въпроси, които не могат да не смутят един народ, що нееднократно е казвал своята дума в историята. И той буйно дири спасители, с цел да заприказва посредством тях. Защото търси сигурност, право и правдивост. И тъй като партийни хищници убиват у българина освен неговото народностно, само че и нравствено схващане, по тази причина се разпалва подобен вопъл, горък вопъл за повече обич към българина и към индивида.
Унизеният човек у българина недоволства, роптае. И по тази причина търси Бога, дири индивида – даже и в звяра. Копнеж по персони – това е апетит за чисти простори, за повече светлина, за просвета, за висша нематериалност! Това е протест против самонадеяната нелепост и тъпост, против самозабравилата се нецензурност, против политическия разврат. Никъде по света не е бил по този начин оскърбяван и унижаван честният българин и просветеният човек, както в земята на гордия Балкан.
Някои философи акцентират, че самоубийството, по този начин зачестило от края на века, се дължи на това, че липсва религия. Религиозният, откровено вярващият, рядко протяга ръка на себе си. А ето – демокрациите се самоубиват, тъй като нямат персони, не познават религия в по-висш блян, живеят без доктрина. Би ли трябвало да се самоубие българският народ, щом желаеха да го оставят без религия и доктрина?
В нашата страна в никакъв случай не е имало народна власт – имало е плуто- и автокрация. Истинската народна власт търси персони, издига ги, тачи ги, следва техните завещания. И копнежът по такава народна власт се изражда в пристрастеност за мощни персони. Духовният аристократизъм на тия персони се търси като еквивалент на етичен утилитаризъм. А това значи, че народът желае да бъде ръководен рационално, почтено, волево. Че желае бойци, воини, будни на своя пост и правилни на своя дълг.
Копнежът постоянно е комбиниран с фантазия. Недоволството от действителността подхранва крилата на бляна. Стара истина е, че сред блян и реалност постоянно има несъгласие, противоречие. Народът, който копнее, постоянно може да бъде отчаян, излъган в своите очаквания. Измамата се корени в самия зародиш на фантазията. Но тя може да пристигна, когато в копнежа се надвиши задачата, когато в личността се проектира посредствен духовен мир, или пък когато в нея се вижда през призмата на идеала един херой.
Нашата страна не страда от липса на персони. Едни от тях са мощни, волеви натури, само че в сърцето им не грее духовен идеализъм; други са духовно издигнати, с нравствено схващане, само че са без воля, без корав, резистентен темперамент. Копнежът по персони у нас е в действителност блян за комбиниране на тия два облика. Воля и морал, дух и мощност в едно лице – това е повикът на нашето време. И очакванията, които се разпореждат от копнеещия народ, не би трябвало в никакъв случай да гаснат.
Горко на тия персони, които са родени в блян, които чуват в своята самота звук от крилата на очаквания и фантазии, към които е извърнат погледът на цялостен народ! Те са освен мъченици на своя дълг, само че и на страха да не бъде изгубена вярата в тях.
Проф. доктор Борис Йоцов,
сп. „ Отец Паисий “, 1934 година
Проф. доктор Борис Йоцов е славист, правист, книжовен историк и критик, политик, член-кореспондент на Българска академия на науките. Дългогодишен учител по литература в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, началник на Катедрата по българска и славянска литература (1935-1944), декан на Историко-филологическия факултет (1935-1936), шеф на Народния спектакъл (1936-1937). Главен секретар на Министерството на националното просвещение (1940-1942), а от 11 април 1942 година до 1 юни 1944 година е министър на просвещението в кабинетите на проф. Богдан Филов и Добри Божилов. На 1 февруари 1945 година е наказан от Народния съд на гибел и екзекутиран посредством разстрел в нощта на 1-ви против 2-ри февруари 1945 година в региона на Централните софийски гробища.
07 Фев 2023122222 Яну 2023392210 Яну 2023358604 Яну 20231339328 Дек 2022235214 Дек 20221097КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани15 Фев 20231507 Фев 2023113915 Фев 202351307 Фев 2023929
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ